И ако всичко гореизброено е налично, е нужно и да воюваш за свободата си всеки ден. А ако твоята любов към науката заживее у друг човек, е безценно. В това отношение учителят Борис Илиев е голям късметлия.
Борис Илиев е учител по български език и литература в Националната природоматематическа гимназия (НПМГ) „Акад. Любомир Чакалов“, която завършва като ученик. Следва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още като студент започва да работи в НПМГ като преподавател по заместване, впоследствие избира учителството за своя постоянна професия.
Най-добрите примери за учители
Защо станахте учител? Кога и как избрахте учителската професия?
За учителската професия мислех още като ученик и по-сериозно в девети клас, когато се запознах с новата си учителка по история в НПМГ – Христина Найденова. Още в първия час, когато тя заговори, бях абсолютно пленен и след часа отидох в учителската стая и ѝ казах директно: „Госпожо Найденова, какво трябва да направя, за да стана учител?“. Първо тя се опита да ме откаже, като ми обясни, че тази професия не е лека.
Моето вдъхновение да избера да стана учител започна с най-добрите примери за учители. Също учителката ми по литература Илияна Кръстева, заради която избрах да стана не учител по история, а по литература.
Кои са нещата, които ви мотивират в работата ви?
Първото е любовта към учениците. Обичам да наблюдавам начина, по който те реагират, когато споделяш някакво познание. Второто е, че аз много обичам литературата, но обичам и науката за нея, да се задълбочавам в начините, по които тя може да бъде четена и разбирана.
Един добър учител не може да бъде напълно добър, ако просто обича да общува и преподава. Той трябва да има отношение към предмета, който преподава. И това се изгражда още докато той самият е ученик и после студент. Още от първи курс в университета започнах да се занимавам с научна дейност – така се развива отношение към това, което по-късно ще преподаваш, не може без него.
Какъв е вашият стил на преподаване? Какъв учител сте вие?
Учениците харесват онзи учител, който работи с тях сериозно. Днешните ученици не обичат да им се губи времето. Второто условие е да общуваш с тях естествено. Моят начин на преподаване не е базиран на някаква теория, методика, философска идея за преподаването, а на естествено отношение и общуване с учениците.
Аз не общувам с тях по по-различен начин, отколкото смятам, че трябва да общуват хората по принцип. Този естествен и освободен начин на общуване, без да бъде сковаван от някаква предварително зададена методика, е най-естественият път към сърцата им.
Това дали учениците те харесват, трябва да е страничен ефект от работата ти. Добрият учител никога не трябва да си поставя за цел да бъде харесван, защото в работата ни понякога се налага да правим неща, които на учениците не се харесват – когато пишеш лоша оценка, когато казваш, че грешат, когато спориш с тях, когато си строг с тях. Всичко това е нужно и ако ти не го направиш, защото искаш да бъдеш винаги харесван, губиш. Понякога трябва да рискуваш да не си им най-любимият човек за известно време.
Не се оплаквай от условията, ако си учител – това е грешно
Как оценявате професията „учител“? Каква е ролята и приносът на учителя в обществото?
Фигурата на учителя и пространството на училището е сред факторите, които влияят на развитието на една човешка личност. Останалите фактори са страшно много, затова не трябва да смятаме, че развитието на младите хора се върти около нас, това е излишна претенция.
Не трябва да се отъждествява учителската фигура с тази на будителите. Погрешно схващане е, че всеки учител е будител. Фигурата на будителите е на изключителна личност, в този смисъл не всеки учител е будител. Учителят трябва да прояви голяма доза скромност, когато определя ролята си в живота на учениците и обществото.
Има и едно погрешно схващане в обществото – че нашата работа винаги е призвание и я работиш на полза роду. Ако си станал учител, не се оплаквай от условията, в които работиш, защото то е твой дълг – това е грешно.
С какви трудности се сблъсквате най-често в работата си?
Една от най-големите трудности е, че понякога начинът, по който учебната програма предполага да преподаваш не съвпада с твоето лично виждане как трябва да се преподава. Аз трябва да измисля как тази програма, която според мен е несъвършена, би могла да заработи пред учениците. Да примиря програмата и своя възглед как трябва да се преподава – това е много трудно.
Учениците споделят с нас [учителите] емоционалните си проблеми. Всичко това натоварва. Отделно са административните проблеми. И не на последно място – кризи, които настъпват в отношенията ни с родители. Агресивното поведение на родителите – това е, което би могло да ме разколебае относно професията. Аз не съм имал сериозен случай, но пред очите ми с колеги се случват ужасяващи неща.
Това е типично за елитните гимназии. Става дума за родители с изключително големи амбиции, които засягат развитието на децата им. Когато дойдат в гимназията, децата се сблъскват с по-високи изисквания, отколкото са свикнали. В началото на гимназиалния курс това понякога се отразява на успеха им. Все по-често се случва това да бъде посрещано агресивно от техните свръхамбициозни родители.
На мои колеги се е случвало агресивно настроени родители да ги търсят в неработно и в много неудобно в денонощието време, защото колегата е писал петица като текуща оценка. Има натиск и очакване от родителите, че тяхната амбиция означава абонамент за отлични оценки.
Свободата
Споменахте за свобода в образователния процес, която вие сте постигнал. Имат ли я учителите?
Свободата не е нещо, което имаш или нямаш, тя е нещо, за което всеки ден трябва да се бориш. За свободата как да преподаваш, а не някой да ти налага методика. За свободата да определяш начина, по който общуваш с учениците. Държавата трябва да мисли за предоставянето на тази свобода, да е на наша страна в борбата за свобода.
От какво има нужда българското образование? От кого зависи промяната?
Преди време за кратко работих в едно непретенциозно, квартално училище. И тогава си дадох сметка, че начинът, по който бях свикнал да преподавам в НПМГ, е абсолютно неадекватен. Тогава си направих извода, че вместо да мислим за допълнителна стандартизация на образованието, за единни правила, които да направят тази система по-качествена, трябва да помислим по какъв начин тези стандарти в образованието да станат по-гъвкави и децентрализирани, така че всяка образователна институция спрямо специфичните нужди на своите ученици да определя начина, по който в нея се получава образователният процес.
Ето конкретен пример с предмета литература – програмата е една за всички. Само че тя в НПМГ работи, защото мога да провеждам там високоакадемични часове. В друго училище обаче – в друг регион, в друг квартал, в друга социална среда – тази програма е абсолютно неадекватна. Как можеш да учиш ученици как да съпоставят сложни текстове, например от втората половина на 20. век – „Ноев ковчег“ на Радичков, „История“ на Вапцаров и „Паисий“ на Вазов, при положение че те трудно четат. Или при положение че основният проблем на тези деца е, че живеят в престъпна и криминална среда.
От друга страна, ако се направи една единна програма, олекотена от термини, понятия и т.н. правила – това е една много модерна теза – когато я предложим на учениците от т. нар. елитни гимназии, те ще ни се смеят.
Учениците няма да има нужда да са просто добри професионалисти, те ще трябва да бъдат адекватни граждани
Защо децата се затрудняват с прилагането на наученото? Резултатите от PISA го доказват.
Когато се говори за прилагането на познания на практика, трябва да се изхожда от спецификата на всеки предмет. Едно е учениците да бъдат приучавани и възпитавани как да прилагат на практика наученото по предмет като химия, защото е много лесно на преподавателя да обясни, че химията има практически приложения в индустрията, в лекарствената промишленост и т.н. Обаче аз как да обясня на учениците практическата полза от ученето на литература?
Очаква се като практическо приложение от наученото в училище то да се отрази позитивно на кариерното развитие на учениците, на това как се справят с практически проблеми, които срещат в житейския си път. При литературата, ако очакваме такъв чисто утилитарен резултат, няма да го получим.
Това не означава, че такива предмети като литературата нямат практически резултат. Когато завършат, учениците няма да има нужда да са просто добри професионалисти, те ще трябва да бъдат адекватни граждани. Ще трябва да решат по какъв начин да изградят своята идентичност като българи, като европейци, като хора в този свят.
Тази идентичност ще трябва да бъде построена върху нещо. Например, на какво се базира европейската идентичност? На институционалната страна на Европейския съюз или на културната памет? Нашите [хуманитарни] предмети създават онзи културен фундамент, който да позволи на учениците да станат не просто професионалисти, а граждани с целия идентичностен товар, който това предполага.
Така целите на тези хуманитарни предмети не могат да бъдат битовизирани до степен, в която аз да се чудя как да обясня на учениците например за какво ще им е литературата, като си редят плочките в банята или като си търсят работа като инженери.
PISA е метод за диагностика на нещата, които ние [учителите] всеки ден виждаме в училище. Тестът не трябва да се абсолютизира като метод за диагностика на резултатите от образование. Те невинаги са статистически измерими.
Не е сериозно да бъдем обучавани от хора, които нямат представа за средата, в която работим
Защо не се задържат младите учители?
Първата причина е, когато не усещат подкрепа в средата, в която работят. Проблемите, с които един млад учител се сблъсква, са сериозни – отношението с родителите, административната натовареност, огромното емоционално и психическо натоварване от работата с учениците. Точно в този момент младият учител трябва да срещне подкрепа от ръководството, от своя наставник. Ако не я получи, един млад учител просто може да си хвърли оставката.
Често младите учители не полагат усилие да станата пълноценна част от училищната общност. Например те избягват да общуват с по-възрастните учители, от които могат да почерпят знание и усет за традициите на училището. И когато младият учител не направи усилие да направи тази адаптация, да разбере училищната среда чрез опита на по-старите учители, това го изолира.
А вас какво ви задържа?
Аз преподавам в една много привилегирована среда. В училище, в което можеш да водиш изключително интелигентен разговор с учениците, да очакваш и да виждаш как те действително израстват, как поемат това, което им подадеш, то става част от тях, заживява у тях. Да виждаш знанието си споделено с хора, които искат това познание, е безценно.
Не мога да си представя обаче да работя тази работа, ако това не се случва. Ако средата, в която работех, беше различна, можеше и да не се задържа. Това обяснява колко малко млади учители се задържат в професията, имайки предвид, че далеч не всеки от тях има привилегията, която аз имам.
Трябва ли учителите постоянно да се обучават? Обученията, квалификациите, които предлага МОН, достатъчни ли са?
Те не просто са недостатъчни, а са напълно неадекватни. Има интересни и полезни квалификационни курсове, но в много случаи са формални или не касаят моята работа като преподавател по литература.
Как трябва да изглеждат тези квалификации, за да имат реална полза за учителите?
Първо, те трябва да бъдат конкретно свързани с предмета, който преподаваме и да предлагат решения на трудности, които срещаме конкретно по този предмет. Второ, провеждането им не трябва да бъде формализирано и не трябва да се претупва, както много често се случва. Трето, това обучение трябва да бъде провеждано от хора, които имат идея за действителността, в която ние работим. Не е сериозно да бъдем обучавани от хора, които нямат представа за средата, в която работим, и когато това се случва, всичко зазвучава като една неадекватна и неприложима в нашето ежедневие теория.
Кое е най-хубавото нещо в учителската професия?
За всеки вероятно е различно. Най-хубавото е това, че всеки зад тази професия може да подходи индивидуално и да намери нещо, което го кара да чувства смисъл от това, което прави. За мен лично е да виждам как не просто познанието, а любовта към това, което аз самият обичам, намира живот у друг човек.