„Процесът на учене е вроден и естествен като дишането“, Джон Холт в книгата „Как децата учат“
За да си отговорим на въпросите, поставени в подзаглавието, може би е важно да разделим ученето от образованието. Първото е за цял живот, второто до завършване на университета.
Според учителя от 26 СОУ „Йордан Йовков“ Генадий Матвеев ученето тръгва от семейството: „Именно там стартира „маркировката“ от знания, която всеки ще следва, за да прецени кое да „сложи“ в раницата на живота“.
Някои от придобитите знания веднага влизат в употреба, други биват пометени от новите информационни потоци. Голяма част от знанията, появили се да образоват, всъщност остават напълно ненужни или негодни – с други думи мъртви. За да бъде едно знание живо, то трябва да влиза в употреба. Ако няма да бъде използвано, то необходимо ли е да бъде изучавано?
Кое кога да стане част от учебния материал занимава българското образователно министерство в контекста на така чаканата реформа, но темата вълнува и експертите в други страни. „Понякога принципът „по-малкото е повече“ е по-ценен“, засягат темата за това какво и колко учим Харалд Леш и Урсула Форстнер в книгата Wie Bildung gelingt: Ein Gespräch („Как образованието сполучва. Един разговор“*). Харалд Леш е професор по астрофизика в Мюнхенския университет „Лудвиг Максимилиан“. Урсула Форстнер следва математика и география, след което учи във Висшето училище по философия в Мюнхен.
Авторите се обединяват около тезата, че не бива да се преподава мъртво знание – онова, което няма връзка с живота на учещите. За контраст – живото знание докосва учещия, придава смисъл в жизнения му опит и дори мъртъв език като латинският може да се превърне в живо знание, ако бъде представен като нещо, което съдържа логически структури, подобни на тези, с които подреждаме мислите си на съвременните езици, пише Светла Енчева в текста си за книгата в „Тоест“.
Затова пък детайлите, които водят до наизустяване, изглеждат обратни на живото знание. Но именно на тях залага българското образование, според което всеки порядъчен ученик трябва да знае отговора на изключителни въпроси като кога е битката при Върбишкия проход и къде точно има желязна руда. (Не ни разбирайте погрешно, може би е много важно и насън като те бутнат, да знаеш тези неща. Въпросът е в модела на учене наизуст и само за конкретен повод – изпит, контролно, кандидатстване.)
„Има много мъртви знания, които се трупат след като почукаме на вратата на училището“, казва Генадий Матвеев. Той дава пример с учителка по математика, която поставя своя предмет сред най-важните, тъй като отключва логическото мислене. „Всяка теорема е правило, а да подредиш всички правила в живота и да преведеш сложните на лесен и достъпен език води до успех“, казва тя. Но ако тези теореми са представени по начин, който усложнява практичното им прилагане в живота, то те едва ли ще помогнат на ученика да се ориентира, като влезе в магазина, какво точно представлява предложеното 20% намаление на дадена стока. Тогава това знание живо ли е?
Сред мъртвите знания със сигурност могат да се наредят и чуждите мисли върху литературни произведения, които детето назубря, за да се яви на един или друг изпит. „Тези анализи може да са на някой преподавател, който пък ги е взел от друг, за да обясни творба на Вазов или Хайтов. Но готовите разработки лишават децата от истинското откривателство. Спират авторството им в зародиш, подкрепят „папагалството“, а то учи на лицемерие. Интерпретираните идеи на други хора не са в помощ на ученика, не му дават шанс да изрази своето мнение, убиват възможността и желанието да намери своята истина“, казва Генадий Матвеев.
Ум, сърце, ръце
Според психотерапевтката Петя Петрова има два основни момента в ученето. Едното е необходимата физиологична когнитивна зрялост, за да може детето да прави определени неща в процеса на учене. А другото е обмен на желание за учене между дете и възрастен. Така идеята за научаване на нещо ново се превръща в порив, който може да се репродуцира отново и отново, за да научваваме все повече. „Следователно връзката с учителя и възрастния ще остане централна за детето, за да може то да научава определени неща и впоследствие“, казва Петя.
И ако малките деца в началото учат предимно през играта, то в по-късна възраст – прогимназиална и гимназиална, учениците натрупват умения да прочитат и преработват по-голям обем от текстове, написани на съобразен с развитието им език. В гимназията придобиват и умението да правят абстрактни съждения, които да рефлектират върху живота и реалността. „Всяко човешко същество се реализира в различни аспекти – двигателно, емоционално, социално, познавателно и духовно. Логично, ученето трябва да стимулира всички тези аспекти на човешката изява, за да бъде ефективно. „На всяка възраст е добре да се запазят в различно съотношение трите „H“ на научаването – head, heart, hands – ум, сърце и ръце. Тоест освен мисловното преработване като четене и запомняне, решаване на задачи и пр., е важно да има и преживелищна част, която да съпътства ученето“, казва Петя Петрова.
И според Генадий Матвеев преживяването е важна част от процеса на трупане на живи знания. Той определя класната стая като пространство, което често потиска учебния процес, защото и на децата, и на преподавателите им е нужна разнообразна среда. „Всеки петък търсим пътечки и извеждам децата от училище. Препоръчвам и организиране на повече зелени училища, екскурзии и спорт. Децата учат по-леко навън. Това им дава възможност да подредят мислите си и процесът е по-спокоен.“
Преди няколко седмици Генадий излиза с децата от първи клас в неговото училище и стигат до мост, който е на границата между Люлин планина и Владайската река. „Не им показвах картинки. Преди моста им обясних, че се намираме в планина Люлин. След като го преминахме, им казах, че вече сме на Витоша. После пак се върнахме в Люлин планина и така учениците научиха какво е граница. Онагледихме пространството чрез игра и те имаха възможност да разкажат по-късно на родителите си, че в един ден са били в две планини. По този начин със сигурност ще запомнят какво означава и понятието граница.“
„Различните инструменти за лесно научаване са добре познати на учителите“, коментира Петя Петрова. „Това са проектно-базираното учене, интердисциплинарните часове по различни предмети, извършването на практични опити и задачи в часовете по науки. Има го и подходът на отделно замислените в учебния план часове по социално-емоционално учене за различните възрасти, в които учениците могат да съпреживяват и обсъждат отношения, да опознават себе си и другите, да се учат да общуват добре, да решават спорове, да приемат загуби. Има една поговорка, която гласи: „Разкажи ми и ще забравя, покажи ми и ще запомня. Включи ме и ще разбера“. Това трябва да се има предвид за ефективното учене“, допълва тя.
Според Генадий Матвеев е нужна промяна в начина на преподаване. Той е поддръжник на идеята за блоковата система, която позволява ученици и учители да отделят повече време за изследване на определена тема. „Училищният звънец обърква средата, като прекъсва процеса“, смята Генадий. Според него учителите също така не правят връзка какво е учило едно дете по математика, за да продължи с подобна тема в следващия час по география например. Хвърчи се от тема в тема, а учебният материал може да бъде навързан тематично и да дава на детето много по-плътна картина за живота и така да „съживи“ знанията напълно естествено. „Разделяме учебния ден в горните класове на часове по 40 или 50 минути, след което звънецът изкарва всички навън. Те започват да щъкат из сградата и да правят нещо друго. Това е организационно устройство, а не образователен принцип“, казва и Кен Робинсън, международен съветник по образование и британски писател.
За да бъде знанието живо, в учебния процес трябва да се обърне внимание и на грешките. Задължително ли трябва да наказваме грешките с лоша оценка, след като именно чрез опитите – успешни и неуспешни, децата осъзнават определени истини и стигат до важни изводи? Може би не всяка грешка е наказуема. Може би не всяка оценка трябва да изглежда като наказателна акция. Също стои въпросът дали най-правилният начин за придобиване на знания е този, по който масово се работи в наши дни – веднъж ученикът пасивно да се слуша преподаването на урока, а следващия път да е включен активно предимно с изпитване.
Това, че учениците мълчат, значи ли, че са концентрирани в час?
„Ако в една стая децата седят по чиновете и никой не гъква, това значи ли, че те в момента учат“, пита създателят на демократичните училища в Израел Яков Хехт.
„Това е въпрос на култура на общуване в нашето общество, но е и политически въпрос“, казва Петя Петрова. „За да се промени този фронтален начин на учене с преподаване и изпитване, се изисква сериозна намеса в образователните програми и промяна на методите на обучаване. Учителят също има своите възможности да експериментира, да изпробва различни неща в своята класна стая, но инструментите му са по-ограничени и е важно този въпрос да се реши генерално. Въпросът за културата на общуване вече е въпрос за всички нас. Родителите също участват в процеса с това какво позволяват на децата, как ги включват в изпълнението на определени задачи, какви очаквания имат към тях и всичко това е въпрос за дискусия, но с много участници.“
Според Петя Петрова важната задача на училището е да подкрепи децата да се научат да мислят, което именно придава смисъл на знанието и го прави живо. „В този смисъл, ако се върнем към трите „H“ на ученето, когато например се преподава един литературен текст, е добре да има дискусия с децата, защото чрез нея учениците се научават да изслушват и да застъпват мнение, да разсъждават. Това дава информация и на учителя какво точно разбират, доколко им е ясно и близко дадено произведение. Ако едно дете няма когнитивна и емоционална зрялост за възприемане на определена информация, няма да се стигне до научаване на материала.“
Всъщност според Петя Петрова няма нищо лошо и в запаметяването на детайлна информация, защото дори и да я забравим, тя оказва влияние на целия масив от знания, с който разполагаме. „Илюзия е да мислим, че няма да забравим нещо. Нашият ум не функционира като хардиск, в който съхраняваме данни и ги извикваме, когато ни е удобно с натискане на определен бутон. В този смисъл днешните технологии и наличието на интернет с огромния масив от информация са много полезни за всички. В запомнянето и припомнянето участват много сложни процеси, които са свързани с всички аспекти на човешкото съществуване. Дори неща, които сме учили и забравили, допринасят за оформянето на една по-цялостна и по-пълноцветна картина за света и за себе си.“
В книгата си „Как децата учат“ Джон Холт казва, че с повечето заучени знания, децата се убеждават, че не могат да мислят и започват да се възприемат се като „глупави“. Използват ума си не за да учат, а да изобретят как да се измъкнат от процеса на учене. Именно това води до ненужното мъртво знание, чиито останки още отглеждаме. Решението според Холт е във вярата към децата: „Няма нищо по-просто и по-трудно. Трудно, защото за да вярваме в децата, трябва да повярваме в себе си, а повечето от нас от малки са учени, че не може да ни се вярва. Затова продължаваме да се отнасяме с децата си така, както са се отнасяли с нас, наричайки това „суровата действителност“ или казвайки с горчивина „Щом аз съм изтърпял, и те ще търпят“.
Къде е златната среда?
Децата боравят със знанията си, когато имат самочувствие, че са способни на това, смята Генадий Матвеев. „Оставих учениците сами да направят равносметка какво знаят добре, какво на средно ниво и за какво аз като учител е добре да им помогна. Те направиха самокритичен анализ и се радвам, че имат възможност не аз да определям, а сами да се погледнат отстрани и да видят какво могат и какво не. По този начин децата са включени в процеса и сами си дават оценка.“
Подходът, който Генадий следва, произтича от хуманната педагогика на Шалва Амонашвили, според която децата и учителят са равни. „Всеки ученик има много силни страни, които трябва да бъдат открити. Тук е важно да бъдат включени и родителите. Влязох в клас с вяра в тази философия. Въведохме час как да общуваме чрез ролеви игри и провокации, които подготвят учениците за реалния живот. По различните предмети децата са на различно ниво. Затова им възлагах да работят в екип, за да решават задачите заедно, и едното, което е по-назад, да учи от другото, което е по-напред. Преподаването да е процес от последователно преминаване от тема в тема“, допълва той.
Именно начина на преподаването прави така, че едно знание може да остане в паметта на ученика или напълно да избледнее, лишавайки детето от интерес към предмета. Според Генадий всеки предмет, дори и с ненужните детайли, може да стане живо знание, но отговорността остава в учителя. Ученикът веднага улавя уморения преподавател. Преподаването му става досадно и така знанията стават неприятни за детето. Щастливият учител представя своя предмет интересно, провокиращо. „Преподаването може да е погребение или раждане. Открих за себе си, че дефицитите в здравето и в психиката рефлектират върху децата. Скучно предаденото знание става мъртво. А натрупаната мъртва информация прави комуникацията между младия човек и предмета невъзможна“, казва в заключение Генадий Матвеев.
*преводът на заглавието на книгата на Леш и Форстнер е на Светла Енчева в текст за „Тоест“