Детската градина, където детето може да разцъфне
Самото словосъчетание „детска градина“ (kindergarten) е формулирано от немския педагог Фридрих Фрьобел преди повече от два века. Той е вярвал, че децата са носители на потенциал, че са свързани с природата и трябва да се развиват съобразно собствената си натура – подобно на семката, която носи в себе си всичко необходимо, за да се превърне в голямо ябълково дърво, стига да попадне в подходящи условия. Затова и използва думата „градина“. Градината е място, където човекът се възхищава от природата и иска да я култивира и обгрижва, да извади най-доброто от нея.
„По същия начин и детските градини се появяват, за да създадат специални условия за детската природа – среда, в която ще е сигурно, че заложеният в личността на всяко дете потенциал от таланти и способности ще може да разцъфва“, разказва Нора Гавазова – специалист по детско развитие с фокус върху първите седем години, завършила магистратура по психология и социална антропология в Берлин.
„Точно тези големи хуманистични идеи за богатата природа на детството трябва да имаме предвид и днес, когато говорим за детско развитие – било то емоционално, физическо, психическо“, допълва тя. „Детето е цялостна личност. За да се разгърне, то трябва да расте в благоприятни условия, да играе, да може да следва вътрешните си интереси, да прави избори, да се изразява свободно и по различни начини, да прави изводи, да се учи на базата на всичко това с подкрепата на семейството и общността си. Повече от два века след времето на Фрьобел и Песталоци огромна част от съвременните детски градини в Европа и по света, колкото и различни да са те, се базират на същите непреходни ценности за активната автономна творческа личност.“
Проблемът е, че България не е сред тези държави.
Детските градини у нас, както ги познаваме днес, са създадени в края на 40-те години като идеологически, а не като психологически модел за образование и грижа. Тези институции е трябвало да освободят родителите от грижата за децата им и тя да премине под директния контрол на държавата майка и служещите ѝ специалисти, за да може родителите да „строят живота нов“, а децата да са „обработвани“ от малки.
Индивидуалността на детето не е била ценност, напротив – тя отрано трябвало да бъде размита в общото, възпитана по образец, институционализирана. Детската градина в България е била една унифицирана сграда, където има унифицирани програми за унифицирани знания, унифицирани групи… Сещате се кое е следващото – унифицирани деца.
А какво да кажем за децата, които не подлежат на унифициране – децата със специални потребности, с различен език, култура? Системата може да постави в центъра или разнообразието от детски личности, или унификацията им – двете едновременно просто няма как да съществуват.
„Ако детската градина е свързана с приятни и вълнуващи преживявания за детето, ако намира там среда за развитие, без да бъдат прекрачвани неговите граници, то с радост ще ходи“, смята Росица Петрова, изпълнителна директорка на „Фондация за децата в риск по света“. „И обратно – ако детската градина е място, което се асоциира с неприятни случки, викове, обиди и ограничения, всеки ден ще има плач и тревожност.“
Привикването на децата да ходят на градина, и то с радост, е резултат от добрата комуникация между родителя и учителя, запознаването с навиците и особеностите на детето, осигуряването на възможност за преход – да вземе със себе си любима играчка или предмет, който да го успокоява и да служи за мост между дома и детската градина, да е сигурно, че ще бъде взето навреме, и дори да има възможност родителят да остане заедно с него известно време.
От изследване, правено преди няколко години от фондация „За нашите деца“, става ясно, че все повече родители търсят индивидуален подход в учебното заведение, по-ангажирано отношение към личността на детето, по-високо квалифициран и адекватен педагогически и непедагогически персонал. Изискванията към учителите са да са търпеливи, внимателни, толерантни към децата, да общуват повече, да развиват техните социални и емоционални умения и интелигентност, като и самите родители искат да участват в цялостната дейност.
Според европейските препоръки на възрастта от раждането до постъпването в първи клас се гледа като на част от един период, казва Деси Стоянова – Монтесори педагог, създателка на първата Монтесори детска градина у нас. Всеки етап от този период зависи от другия. Това обхваща и всички социални услуги, които са регламентирани от раждането до постъпването в първи клас. В това отношение според нея детските градини у нас са доста по-добре развити от яслите.
В момента яслите са на подчинение на общините, но управлявани през здравното министерство, а детските градини – през МОН. Трябва да се обединят под шапката на образователното министерство, тъй като само така комуникацията в администрацията може да върви плавно и да дава ясни насоки какви цели се поставят по отношение на обучението и грижата за децата и как те да се изпълняват последователно.
Освен минаването на ясли и градини под една шапка, за да се координират по-лесно и адекватно процесите в тях, е добре да има различни форми, които да бъдат признати и подкрепени от държавата като кооперативите и центровете за работа с деца. Подобни алтернативни форми за грижа не само ще спомогнат за увеличаване на броя на оскъдните места в системата на детските градини, но и ще допринесат за развитието на цялата образователна сфера, тъй като много от иновациите в образованието тръгват именно оттам.
В момента вниманието е твърде съсредоточено върху ясли и детски градини, но реално образованието в най-ранна детска възраст може да бъде извършвано във всякакви форми, които да бъдат регулирани от държавата. „Във Франция например има възможност деца да се отглеждат в домашна форма. Това е много по-щадящ начин за преминаване на детето от семейна в по-голяма социална среда. Има най-различни примери в Европа и по света, към които е хубаво да се отворим“, казва Деси Стоянова.
Реджо Емилия и детската градина в центъра на общността
За подобен добър модел разказва и Нора Гавазова. Той е развит в провинция Реджо Емилия в Северна Италия. „Детските ясли и градини там се славят като едни от най-иновативните в света, тъй като прилагат проектно-базирано учене, което следва децата. Интегрират съвременни технологии по изключително творчески, съответен на детското мислене, начин. Имат безкрайно интересни пространства, които провокират към творчество и изява“, разказва тя. За нея преди всичко е впечатляващо участието, което децата имат в живота на града от най-ранна възраст.
„Там детето е гражданин още от раждането си, а основният смисъл на детската градина е да осигурява това негово право. Ще видите детски мисли и дизайни из целия град: по спирките на метрото, в театъра, в библиотеката, на площада. Проект на една от детските градини, който ни показаха учители от Реджо Емилия, бе отвел децата в отделението по онкология – не знам дали можете да си го представите? 5- и 6-годишни деца бяха изследвали болницата, където работи един от родителите, с цел да добавят нещо от себе си към облика ѝ.
Бяха решили да ѝ направят „дар от мисли“, така го бяха нарекли – изречения, които сега са изписани върху прозорците на чакалнята и вътре в отделението: „Ако трябва да чакаш тук, помага да си намериш приятел, с когото да споделиш времето“ или „Тук, в болницата, се чува музиката на тишината. Когато слушаш тишината, си представяш нещата по прекрасен начин“, или просто „Чувството, да ти липсва някой от вкъщи…“. Толкова детско, толкова истинско и същевременно способно да въздейства на толкова нива! Ето това е истинският облик на ученето с малки деца: то е калейдоскоп от прозрения, емоции, неочакваност, трансформации… Трябва да си го видял, за да си дадеш сметка колко много губим всички ние като общество, когато го свеждаме до простичък еднопосочен процес“, казва Нора Гавазова.
Според Росица Петрова работещите модели по света са такива, защото са съобразени с местния контекст, култура, схващания и разбирания на средата, в която се предоставят. „Но това, което ги обединява, е идеята, че детето стои в центъра на този микрокосмос, и всичко, което му се предлага, е съобразено със степента на неговите умения и развитие. Тоест, добрите модели са гъвкави и предлагат богати на преживявания дейности. Те обикновено изглеждат много просто, но зад всеки един от тях стои наука и години изследвания какво е най-добро за детето. Всичко това е въплътено в подхода на възрастните към него, изграден върху уважение и зачитане на личността му и даване на свобода, съобразена с детските възможности. И най-важното е обич!“
У нас също има добри примери. В Монтесори градините например децата не намират разлика между игра и учене. „За тях всичко е игра, макар ние тук да го наричаме „работа“, защото тяхната работа е да играят“, разказва Деси Стоянова. Тя подчертава, че един от най-важните стимули, за да се чувстват добре децата, е средата, която трябва да е богата и да стимулира цялостното им развитие.
Освен средата, в системата Монтесори е важно децата да не се разделят по възраст. Там играят заедно тригодишни и шестгодишни – т.е. деца, които са вече адаптирани, и други, които са по пътя на адаптацията си. Разликата във възрастта е плюс и дори помага да няма нужда от много възрастни на едно място, които да обслужват по-малките. Така 25–28 деца могат да бъдат само с един учител и един помощник, както е и в държавните детски градини. Важното е възрастният да не е центърът, който организира всичко.
Емоциите
Децата на възраст между 3 и 7 години постепенно трупат думи, с които да изразят с точност вълненията си. Нужен им е практически житейски опит, докато се научат да вербализират емоциите и желанията си.
За да стане това, те имат нужда много да им се говори. „Науката казва, че трябва да чуват по 21 хил. думи на ден, не непременно различни, за да могат да влязат в детската градина с около 4000 думи речников запас. На пръв поглед това звучи непосилно, но ако на телефоните вместо крачкомери имахме думомери, щяхме да разберем, че всъщност много от нас изговарят и повече от този препоръчителен брой. Идеята е всичко, което правим с детето, да обличаме в думи“, обяснява Росица Петрова.
По думите ѝ, след като натрупат много думи чрез слушане, децата изведнъж започват да изпитват потребност да ги изговарят и да търсят техния предметен облик. По този начин свързват звуковото изображение с конкретния предмет и така много по-лесно запомнят и си обясняват понятията от заобикалящата ги среда. Едва след това започват да свързват дадена дума с емоция, защото емоциите са абстрактни. Ето защо е необходимо да говорим отрано с децата за чувствата им и от какво са породени.
Разбира се, децата в ранна възраст трудно назовават емоциите си, затова най-лесният начин е да се изразят чрез поведение. Неслучайно се казва, че поведението е израз на чувства. И тук идва ролята на възрастния – родител или учител, който трябва да умее да разпознава всяко поведение на детето, да не го приема лично, ако то е невъздържано и да се опита да разбере какво се крие зад него.
Особено важно е поведението да не определя детето, защото чрез него то се опитва да ни каже какво изпитва. Ако едно дете не разбира какво му говорим, защото не познава езика или има беден речник, ако не чува добре, ако е гладно и не може да се съсредоточи върху казаното от нас, то ще бъде гневно, разрушително, отричащо, незаинтересовано или дори потиснато и тъжно. Тези емоции са достатъчно болезнени за самото дете, за да го наказваме вербално или физически, което е абсолютно недопустимото от съвременна гледна точка. „Нашата роля е да му помогнем да облече чувствата си в подходяща форма и да го подкрепим да преодолее причината, която ги предизвиква“, казва Росица.
Конфликтите
Вместо конфликтите да плашат учители, родители и дори децата, те могат да бъдат приети като прекрасна възможност за учене. „Никой не се е родил научен как да си решава проблемите, а това ще се налага да правим цял живот“, казва Деси Стоянова. Затова, когато се появи конфликт, е добре да му се обърне внимание, като се стимулират децата сами да стигнат до решението му.
Понякога решаването на конфликта може да отнеме повече време.
Стъпките са:
- първо децата да се успокоят;
- после да им се отдели време да говорят отново за случилото се;
- да не са заедно, после пак да се съберат, но до края на престоя си в градината да успеят да решат конфликта по един съвсем социално приемлив начин.
Но дали наистина така се решават конфликтите в градините у нас? На едно обучение Нора Гавазова пита жена, работеща в детска ясла, как решава спор между най-малките деца. Тя ѝ разказва своята стратегия, която винаги работела: „Ако ще се биете за камиончето, взимам ви камиончето“ или „Ако се карате за играчката, няма повече играчка“. И децата веднага спирали. Нора я пита за какво по-точно работи нейната стратегия – за моментно послушание или за изграждане на дългосрочни умения за общуване.
„Намирам за изумително, че от специалистите в българските детски ясли и градини всъщност не се изисква да си задават всекидневно подобни въпроси. Работата с деца (както и работата с хора принципно) изисква непрекъсната саморефлективност. Вместо да отделя централно място на педагогически ситуации, детската градина би трябвало да изгражда цялостна система – култура на общуване, която доказано работи в полза на децата“, казва тя.
Родителят също е равноправен участник в този процес и да се работи с него е толкова важно, колкото и смислената работа с децата. Според Нора Гавазова връзката между родители и учители трябва да започва, преди детето да престъпи прага на детската градина.
„Преди да бъде изграден настоящият модел, най-ранните детски градини в България (преди 1944) също са били ориентирани към модела на Фрьобел. Много от тях през деня са работели с децата, а вечер са ставали училища за родители и бъдещи учители. Аз мисля, че тази функция на детската градина е крайно необходима и днес – да има лекции за млади или адаптиращи се родители, събития и срещи около ценностите на детството. Детската градина може да има различни проявления: може да бъде задължителна институция за предучилищно образование, а може да бъде и културен център за своята общност. Ако мястото не е по калъп, а носи собствена идентичност и търси как да създава връзки, тогава родителите могат наистина да се почувстват част от него и ще бъдат много по-спокойни, а децата ще усетят, че са сред свои. Така адаптацията също става естествен процес. Но ако институцията е затворена, контактът е затруднен и „родителите са дотук“, тогава стресът за всички е много по-голям, включително за работещите в детската градина.“
За да участват децата в заниманието, трябва наистина да го искат
„Ако пренесете ситуацията към възрастните и един възрастен не иска да ходи на фитнес, танци или йога, можем ли да го принудим? Така стоят нещата и при децата. Ние ги подготвяме за живота. Ако едно дете не иска да ходи на немски или айкидо, трябва ли да бъде задължавано да го прави? Има неща, които са задължителни, и трябва да правим разлика с тези, които са пожелателни. Задължителните касаят здравето и живота, оттам нататък всичко друго трябва да е пожелателно“, казва Деси Стоянова.
Според Нора Гавазова само ако вярваме в способностите на децата и сме отворени към техните интереси, научили сме се да търсим и ценим стратегиите за учене, които самите деца изобретяват, може да ги накараме да участват в заниманията. „Важно е и да им създаваме среда, достойна за удивление и богата на стимули: да бъде естетична, да провокира към свързване и общуване, да предоставя на всяко дете свобода на избор и поле за изразяване, да създава усещане за уют и принадлежност, да има стремеж към приобщаване на всички деца – независимо от техния език, специални потребности или други особености.“
Росица Петрова е убедена, че всъщност децата са много благодатни за включване в различни занимания. Те с желание откликват на всичко, което може да провокира интереса им и вродената им потребност от изследване – чрез звук, мирис, допир, визуално представяне, описание. „И тук е важно да не забравяме, че децата възприемат информация по различни канали и за да ги направим активни участници, трябва да сме сигурни, че сме намерили най-правилния за тях. Ако едно дете е по-кинестетично от друго, нека му предложим занимания, свързани с движение. Ако имаме малък изследовател, нека му осигурим терен за изследване. Ако пред нас стои умозрително и по-вглъбено дете – кътът за книжки е неговото място. Има деца с изявени лидерски качества – защо да не им възложим проект, съобразен с тяхната възраст и степен на развитие? Те със сигурност ще го доведат до успешен край и ще ни предложат интересни решения. Трябва да се съобразим и с нивото на развитие на детето, което намира отражение и в степента на игра – индивидуална, по двойки или групова.“
Най-важното е да се следват децата и това, което ги вълнува, за да бъдат ангажирани. От възрастните се очаква само да ги познават достатъчно добре, за да им предложат подходящото занимание.
Детската градина на мечтите
Всеки родител и учител си представя по различен начин градината на мечтите. За едни е Монтесори, за други – следване на Валдорфската педагогика, за трети е друг образователен модел, за четвърти е просто най-близката общинска градина. В идеалния случай това е мястото, в което детето ще бъде плавно въведено в същинското учене, като начертава посоката за останалата част от образованието му.
Но и не само. Това е първата среда извън семейната, в която децата се учат да общуват, да влизат в конфликти и (ако им позволим ние, възрастните) да излизат от тях. В яслата и градината те ще намерят първите приятели, ще се научат да отстояват себе си, ще изследват света. Затова е важно да се чувстват ценени. И няма нужда да им казваме, че много ги ценим. Увереността, която трябва да придобият в този ранен житейски етап, идва най-естествено през примера на сътрудничество между учители и родители, които споделят общата мисия да направят градината по-приветливо и уютно пространство. Защото някак не върви да сме взискателни към децата, без да имаме изисквания към нас самите, нали?